Dimitar KirkovДОБРЕ ДОШЛИ В ЛИЧНИЯ САЙТ НА ПИСАТЕЛЯ ДИМИТЪР КИРКОВ!

*

          Роден съм на 4 октомври 1945 г. в Пловдив. Израснах в Стария град – бащиният ми дом, построен на ръба на отвесна скала, се намираше в непосредствена близост до Античния амфитеатър. Но тогава древната постройка не беше разкрита от археолозите, над нея лежаха пластове пръст от по-нови времена, а най-отгоре се простираше обширният двор на Образцова прогимназия „Тодор Самодумов”. И дворът, и немалко къщи, и стълбището, което водеше от подножието на тепето до върха му, изчезнаха след разкопките, за да стане напълно ясно, че знаците на хилядолетната история са били на стъпка от нас. Въобще днешният Стар Пловдив се различава много от спомена ми за някогашното Трихълмие. Сега той е по-благоустроен, може би по-атрактивен, но по-скъп на сърцето ми е образът от моето детството – с руините от различни епохи, с пъстрия живот на многоезичните му обитатели, със силното свое внушение за автентичност. Спирам се по-подробно на това обстоятелство, защото именно Старият град е теренът, на който се разгръща действието в първия ми роман „Хълмът”. Това действие продължи под един по-различен ъгъл в романа „Любов в ада”, а краищата на наченатите сюжетни линии бяха събрани най-сетне в третата част на трилогията ми, романа „Лабиринт”.

Средното си образование завърших в Пловдив и след задължителните две години в казармата бях приет през 1966 г. в СУ „Климент Охридски”, в мечтаната от мен специалност българска филология. Това бяха щастливи за мен години, оцветени от младостта и заниманията в една сфера, която ме интересуваше и вълнуваше. Като студент бях започнал да печатам кратки литературнокритически и други публицистични материали в централния печат. Университета завърших през 1970 г. и първоначално започнах работа във в. „Народна младеж”. Там работих кратко, защото бях поканен за редактор в отдел „Критика” на в. „Литературен фронт”. Приех без колебание, защото позицията ми се виждаше много по-близка до моите тогавашни литературни интереси.

По-нататък трудовият ми стаж продължи пак като редактор – най-напред в издателство „Наука и изкуство”, редакция „Литературознание”, а после в отдел „Белетристика” на сп. „Септември”. Когато в края на 1989 г. Тончо Жечев бе назначен за главен редактор на списанието, той ме покани да бъда негов заместник. Не след дълго нашето списание придоби съвършено нов облик и беше естествено да го преименуваме в „Летописи” – освен обичайното място за съвременна проза, поезия и публицистика, значителен дял заеха спомени, дневници, мемоари и други документално-летописни свидетелства, които дотогава не можеха да видят бял свят.

В ония години издаването на такова дебело литературно списание не беше никак лесно. Трябваше сами да осигуряваме издръжката му – преди всичко средства за хартията и отпечатването. Единственият източник за допълнителни доходи беше издаването на книги, тъй че нашата Издателска къща публикува, освен сп. „Летописи”, поредица нови книги. От едни печелехме, от други губехме – конюнктурата на книгоразпространението не беше в наша полза, а и ние не бяхме играчи, които печелят на всяка цена. И все пак издържахме близо десет години! Така сп. „Летописи” се оказа средоточие на поредица високи културни традиции, идещи от десетилетията на ХХ век. То просъществува на ръба на една очертаваща се вече духовна криза, която развихри неудържимо в началото на ХХІ век цялата своя пошлост и посредственост. И тъкмо като гранична точка, като връх, осветляван от последни слънчеви лъчи, то получи едно предназначение, неочаквано дори за нас, неговите редактори. Не само даде трибуна за най-доброто от живите наши творци, но сякаш пречисти, изостри, направи по-зрими и духовните талази, породени от нашите предшественици. В крайна сметка, без дори да го е целяло, списанието се превърна в равносметка на една бляскава епоха на българската словесност.

През 1998 г. изчерпахме докрай финансовите си възможности и с Тончо Жечев прекратихме своята дейност. Ясно беше, че нашата държава няма нужда от политически независимо списание с висока и безкомпромисна културна програма, което не върви по гайдата на нито една партия или бизнес-групировка. Вече властваха други ценности, други ламтежи, нагнетявани неуморно от политици и продажни медии…

През 1981 г. издадох книгата „Анализи”, която съдържа студии за произведения на Генчо Стоев, Павел Вежинов и Дико Фучеджиев, както и свързани с тях критически диалози. Поради необичайния й облик някои критици определиха книгата като „критически роман” и очакванията си за други подобни търсения. Едва ли тази жанрова характеристика е най-точната, а интересите ми след „Анализи” поеха в доста различна посока – към художествената проза. Споменах вече техния първи плод, романа „Хълмът”, а след него и другите две части на замислената трилогия. Междувременно, подбуден от детските лудории на сина ми Венцислав и посветен на него, написах романа за юноши „Тайните на автомобилното гробище”. Главното ми внимание обаче в края на миналия век беше насочено към обемния роман „Балкански грешник”, върху който работих шест-седем години. Почти едновременно с него излезе сборникът ми с автобиографична проза „Спирки из рая”, награден с току-що учредената награда на Министерството на културата „Христо Г. Данов”. Последваха романите „Формула на гибелта”, „Последна игра”, някои разкази и новели като „Мария”, публикувани в периодичния печат…

Без съмнение главната моя творческа страст намираше удовлетворение в прозата, но това не означава, че загърбих напълно критическото и есеистично слово. Когато възникнеха поводи и вътрешни мои потребности, се обръщах към образи и произведения на ценени от мен творци или изразявах мислите и вълненията си в статии и есета като „Семената на предателството” примерно. Малка част от тези текстове, писани в различни години, предлагам и в настоящия сайт.

Накрая е нужно да спомена и преводите си от руски език, на които посветих немалко време. Преводаческото изкуство ме привличаше отдавна, това е причината за моята дейност през 80-те години в Съюза на преводачите, оглавяван тогава от Леда Милева. Сериозна база за реализацията ми като преводач беше прекрасното списание „Факел” на Георги Борисов, за което преведох десетки и десетки текстове. Не по-малко важно в този смисъл е издателство „Захарий Стоянов”, ръководено от Иван Гранитски, което между многото свои забележителни издателски дела представи руските религиозни мислители от края на ХІХ и началото на ХХ век. Именно тук преведох основни съчинения от Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Лев Шестов, Сергей Булгаков и др. Както може да се види от споменатите имена, аз подбирах своите преводи според личната си нагласа и ценностни представи. Ето защо преведох, вече в друго издателство, обширни биографии на двама обичани от мен руски писатели, творили през ХХ век – Михаил Булгаков и Владимир Набоков.

Животът на всеки човек е изпълнен с плетеница от събития, в които често пъти е трудно да се отдели важното от маловажното. Така и моят живот е наситен със случки, срещи, въздействия, съблазни, възторзи, разочарования, покруси, които са ме водили и към радостни, и към злощастни преживявания. Виждам, че тяхната съвкупност е неделима, но най-същественото в моята биография е онова, което написах през отредените ми години. Подбрана част от него предлагам на благосклонния читател.

Димитър КИРКОВ,

юни 2015 г.


На 9 май 2017 г. Димитър Кирков почина. До своя край той не загуби надеждата, че написаното от него ще донесе размисъл и вдъхновение на своите читатели. Почивай в мир!

Advertisements