МАРИЯ (новела)

Не ù се беше обаждал по телефона повече от седмица.

Малко чудно изглеждаше след всички негови заричания при последната им среща в сряда. През следващите два дни също бе звънял – три пъти у дома ù, веднъж в операта, беше му обещала да се чуят отново в понеделник и може би – да се видят. От само себе си се разбираше, че почивните дни са за семействата. Но новата седмица отмина, пак бе понеделник, а той знаеше, че Мария излиза от къщи към девет часа и че почти не е възможно да я намери по телефона на репетицията.

Невярно би било да се каже, че тя бе равнодушна към неговото мълчание, но още по-невярно е да се твърди, че Мария се измъчваше. Просто странно ù беше – донякъде любопитно, донякъде подозрително защо не се обажда, но всъщност така бе по-добре за нея, защото и тя бе решила да не го търси повече.

И все пак, докато пресичаше карето между панелните блокове, Мария вдигна глава към грамадата отдясно и преброи до седмия етаж на вход „Ж”. Въпреки че валеше, един от прозорците на апартамента му беше отворен.

На спирката нямаше подслон и тя притисна калъфа с цигулката до тялото си, за да го опази от дъжда. Трамвай не се задаваше – край нея бързо се събра единосъщната софийска тълпа от мрачни, непознати помежду си хора. И тя като всички изглеждаше непристъпна и вглъбена, случаен пътник сред случайни лица, еднакво потиснати от влагата и чакането в навъсената декемврийска утрин. Такива лица не започват разговор, освен ако не се налага да отвърнат на нечия грубост, на Мария също не ù се говореше, когато чу да я викат.

Беше Ленчето, от същия вход „Ж”. С нея се познаваха години. Навремето Ленчето бе балерина в операта, беше се пенсионирала, понапълняла и вече минала четиридесетте, ù се струваше по-хубава, отколкото на младини. В операта те, разбира се, бяха общували бегло и може би досега щяха да се забравят, ако не се нанесоха едновременно в огромното каре от нови жилищни сгради. Откриха се случайно и сред мравешката гмеж от непознати съседи далечното познанство изглеждаше почти като приятелство. Мъжете си отдавна бяха запознали, понякога си гостуваха, и двете знаеха семейния живот на другата в ония едри линии, които на външното око често пъти се струват единственото съдържание на живота…

Ленчето се бе промъкнала през навалицата и доколкото позволяваха чадърите, се притискаше към Мария и се оплакваше. Беше нещо известно – като повечето стари балерини Ленчето страдаше от болки в ставите, а тая сутрин, хленчеше тя, тая сутрин, сигурно заради дъжда и студа, я въртели ужасно, просто червей някакъв ù ядял коленете и сама не знаела как ще се покатери на тоя отвратително висок трамвай. Лесна работа, ще ти помогна, отвръщаше Мария, но успокоенията и съветите ù за болните стави също бяха известни, не един път бяха изричани и Ленчето не се успокояваше. Да знаеш – това моето е ревматизъм, продължаваше тя, само ревматизъм е, а ревматизмът удря право в сърцето, и сърцето ù се е разхлопало напоследък, макар сама да не знае дали не е от килограмите, които си трупна, или от проклетите стави?! А пък със сърцето шега не бива…

Сетила се за нещо ново, Ленчето побутна Мария.

– Шега не бива! – повтори тя. – Помниш ли комшията от нашия вход? Над нас, дето живее… Преди десетина дни заедно пътувахме в трамвая, смешки разправяше…

Мария бързо и тревожно я погледна.

– Инфаркт! – някак тържествено изрече Ленчето. – Изненадващ. Умря!

– О, Боже… – въздъхна Мария и веднага усети как влажните ù устни пресъхнаха. Бе отпуснала ръка, чадърът бе кривнал и дъждовната струйка обилно мокреше калъфа с цигулката.

Нищо повече не можа до попита. Трамваят подаде муцуна от завоя, наежената тълпа се размърда и Ленчето се втурна напред. Вътре блъсканицата веднага ги раздели и чак когато приятелката ù слизаше, те се зърнаха отново – от вратата, за миг, Ленчето изпрати на Мария една от своите лъчезарни усмивки, сякаш болките в коленете ù бяха минали и бе забравила мъртвия си съсед.

Мария имаше още да пътува. Обърнала гръб на пътеката между седалките, тя бе втренчила очи в запотеното стъкло и с несъзнателно безсмислие следеше криволицата на една мръсна капка. От ставането я наболяваше глава, почувства, че обувките ù са пропуснали влага, но тия ясни усещания изчезваха бързо, сякаш се хлъзгаха по замъглено стъкло, зад което не помръдваше скованата ù мисъл. Една-единствена капка се отцеди оттам на няколко пъти – бавна, натрапчива, противна със своята простота. „Ето защо не се е обадил значи…” – цопваше мътната капка и след малко, като намереше изход, се просмукваше отново: „Това е причината значи… Умрял!”

Мария долавяше, че тия капки се оттичат от нещо безформено и тежко в душата ù, но или не намираше сили, или не смееше да го прелее в съзнанието си. А може би пък някакъв тайнствен душевен механизъм да защитаваше самата нея от неочакваната вест, нарочно да я държеше във вцепенение, за да успее тя най-напред да пожали себе си. Защото, докато се возеше в трамвая, докато влизаше в операта, докато настройваше цигулката си и после, докато течеше репетицията, Мария усещаше не толкова скръб за оня все пак чужд ù човек, колкото ужас от ненадейната намеса на смъртта в собствения ù живот…

Тя изобщо беше мълчалива и ако не я попитаха нещо, трудно подлавяше разговор сама. Освен поздравите и няколко незначителни реплики, и тоя ден почти не бе говорила с колегите си. Репетицията свърши, неколцина по-млади жени и мъже от оркестъра се гласяха да обядват заедно и както винаги, не се сещаха да я поканят. Днес тя и не би отишла с тях, но понякога това пренебрежение я гнетеше. Самата Мария се смяташе още в границите на младостта, но те очевидно я бяха вписали сред старите – може би малко прибързано и заради вродената ù сдържаност, и не само заради нея.

Тя току-що бе минала четиридесетте, но ако човек я гледаше отзад или по-отдалеч, веднага би отмахнал поне десетина от годините ù, каквато беше дребничка, стройна и гъвкава. Младееха и кръглите ù черни очи, иначе времето бе поставило съвсем леки свои следи по смуглата кожа на лицето ù – по една ситна бръчица край ушите и леки сенки под очите, които се появиха напоследък като припомняне за наследството на бащиния ù род. Но това бе далечният, едва доловим полъх на есента, защото в Мария още дишаше една свенлива и успокояваща хубост, която обикновено никога не блясва ослепително, но повяхва бавно и запазва своето меко излъчване до старини. В лозата още се движеше сладка мъзга, но едновременно се усещаше, че тя няма да се влее повече в плод и тоя предупредителен знак на старостта, долавян остро от младите хора, се бе очертал преждевременно у Мария, навярно и заради дългото ù общуване с много по-стари от нея хора покрай възрастния ù съпруг…

Оркестрантите бързаха да напуснат сградата на операта и докато церемониално си правеха път на вратата, Мария чу да говорят зад гърба ù:

– Всяка седмица давам по петдесет лева – и нищо! – отсече новият флейтист. – За цяла година пет тройки!

– А някакъв от Трън с един фиш – пет милиона! – присмехулно рече приятелят му.

– Представи си! – ядоса се флейтистът.

– Всичко е случайност! – с глас на препатил човек заяви другият. – За твърда шестица трябват четиринайсет милиона комбинации. Пълна случайност…

Мария излезе, вече бе останала сама и сякаш някой трябваше да ù подскаже тая често употребявана дума – „случайност”, за да може смразената ù мисъл да потрепне.

О, Боже! Всичко е случайност… Ако не беше срещнала Ленчето тая сутрин, ако не валеше дъжд и ако не я боляха коленете, нямаше да стане и дума за неговата смърт. Може би щяха да изтекат месеци, докато пак случайно разбере, че него отдавна вече го няма. Тя никога не минаваше по обиколната пътека край вход „Ж”, за да види некролога му на вратата, а и тия некролози се задържаха по два-три дни, съдирани от хлапаци-вандали или от оптимистични граждани, които се дразнеха от намеци за смъртта. Случайно научи, а щеше да чака… О, Боже, всичко е случайност! – повтори в себе си тя. Но защо си ни оставил, Господи, в тая лекомислена и капризна ръка, която ни подхвърля и си играе с нас според своите неразгадаеми приумици?! Чия е тая ръка, защото тя не може да бъде твоята? Нали твоята воля е създала смисъл от хаоса, а шепата ти лее хармония и светлина. Но какъв смисъл и за кого, след като всичко най-важно в живота ни, от зачатието до гроба, е плод на случаен произвол, а тъкмо това е хаос, мрак, отчайваща бъркотия, в която душите ни се лутат слепи…

Мария се сепна, краката сами я бяха отвели до спирката, трамваят ù за вкъщи бе пристигнал неусетно за нея и тя побърза да се качи. Долавяше, че онова тежко и безформено нещо под сърцето ù, от което на идване се отцеждаха само еднообразни капки, пропуска сега към мозъка ù тънка струйка и за секунда, докато сядаше и наместваше цигулката в скута си, тя дори се учуди на своите мисли.

Какво пък, рече си Мария, случайността носи и щастие. Четиринайсет милиона били комбинациите на тотото, за да улучиш щастието. Четиринайсет милиона, но без една, всички други са празни и безсмислени… И все пак някой уцелва смисленото съчетание от числа, постига своето. Но може ли цялото мироздание да побере числото, което показва комбинациите за единствения щастлив изход на която и да е човешка съдба?! Безспорният, непроменимият, неповторимият изход? По една обичайна за всеки човек представа на Мария ù дойдоха наум звездите, песъчинките по морските брегове, но и техният брой ù се стори нещо малко, сравнен със случайностите в човешкия живот.

В самото начало той банално бе възкликнал: „Защо не те срещнах по-рано?!” С други думи, оплакваше се от случайността, която не им бе позволила да се открият някога си някъде, но едновременно се радваше на същата случайност, която ги беше запознала сред калната проза на Женския пазар. Да, дълбоко и неподправено се радваше при всяка тяхна среща, Мария безпогрешно го усещаше, вълнуваше се като ученик, с пресъхнало гърло говореше, че я обича, както никога не е обичал, че винаги и навсякъде е търсил нея, без дори да знае коя е тя…

Големи думи, смешни думи, искрени думи. Не се мамя, точно такива бяха ония негови думи, помисли Мария, и следователно – вярваше си горкият, че е намерил в мен единствения вход към щастието, единствената вярна комбинация, че двамата с любовта си ще надмогнем всяка случайност и ще намерим истинското си съществование. О, Боже, въздъхна тя, каква илюзия, каква самоизмама само! Дори да го беше обикнала, дори да приемеше невероятното – че той никога нямаше да се разочарова и да охладнее, дори да беше светата истина, че тъкмо тя е златното зрънце сред неизброимите и безсмислени песъчинки-случайности в живота му, какво щеше да спаси той – ето че беше мъртъв, какво истинско съществование щяха да намерят те? Къде, на кой свят?!

Хладна тръпка пробягна по гърба на Мария, мокрите ù крака се обаждаха и изведнъж тя почувства, че всички нейни мисли за случайността докосват нещо външно, повърхностно, несъществено, че случайността е само проява на нещо друго – по-страшно, по-безмилостно и безнадеждно в човешкия живот. Какво е то, тя не знаеше, но за кратък миг сякаш надзърна в бездънна бездна от пустота.

Стегни се, заповяда си Мария, разболяваш се, простуди се днес, я по-добре да не ходя на пазара. Реши да купи каквото намери в магазина до тяхната спирка, веднага да се прибере и да пресече настинката.

Увесила в ръце пълната найлонова торба, цигулката и чадъра, тя по нищо не се различаваше от хилядите унили софийски жени, които тичат от работа вкъщи и едва сколасват с неизчерпаемите си задължения. Но тоя път не пое веднага към своето крило на блока, а свърна от централната алея да мине покрай входа на Ленчето. На остъклената врата, залепени със скоч, висяха два различни негови некролога. Мария спря, несъзнателно се огледа и пристъпи по-наблизо. Единият бе от семейството, другият – от проектантската организация, в която работеше той. И на двата бяха поставили една и съща снимка, правена преди много години. Обърната в полупрофил, физиономията изглеждаше фина, малко горделива, с поудължени бакенбарди по едновремешната мода и трудничко можеше да се оприличи с човека, когото Мария познаваше.

Хубав е бил, прецени тя и се замисли кога го бе забелязала. Карето от блокове обитаваха стотици семейства, хора от съседните жилищни сгради също минаваха по техните алеи и дори някой да се интересуваше специално, трудно можеше да се ориентира кой кой е, къде точно живее и към коя фамилия принадлежи. Мария и мъжът ù не се интересуваха особено. Тук-там възникваха познанства, някои по чудо се сприятеляваха, но повечето не се и поздравяваха, въпреки че живееха тук близо петнайсет години. Освен семейството на Ленчето, Мария познаваше криво-ляво съжителите си от своя вход, за него дори не подозираше, че живее над приятелката ù.

Иначе го беше запомнила – ту забързан към трамвайната спирка, ту да хвърля боклук в общите контейнери, ту да виси над скапаната си лада, но всъщност до оня петък преди два месеца той си оставаше един от многото аноними, сред които изтичаше животът ù. И винаги ù се струваше, че е бил един и същ – позагладил слабата физиономия от снимката, пооплешивял, просто един мъж на средна възраст, зад когото жените не се обръщат. Наближаваше петдесетте и на некролозите бяха закръглили годината.

О, Боже, млад – за да умре! – с горчивина помисли Мария и зачете текстовете под снимките. Те бяха строги и кратки, без лигави стихчета и сърцераздирателни клишета, може да се каже, че бяха написани от човек с вкус. Кога е починал, не пишеше и докато Мария пресмяташе по датата на погребението, че вероятно се е случило същия онзи понеделник, когато трябваше да ù позвъни, вратата на асансьора тропна и на стълбището се появиха съпругата и дъщеря му. Високи, еднакви на ръст, и двете бяха в пълен траур. С някаква импулсивна изпитателност и с един поглед Мария схвана жена му цялата – както винаги, тя бе изискано елегантна, човек с вкус при всякакви обстоятелства.

Преди двете да стигнат изхода, Мария бавно продължи пътя си. Тя беше сигурна, че навремето е запомнила жена му, без още да бе забелязала него. Жена му правеше впечатление, изпъкваше някак сред гъмжилото и незнайно как на Мария отдавна беше известно, че тая именно жена е съпруга на оня по-незабележим мъж. Естествено, и на двамата не знаеше имената. Сигурно греша, припомни си отново тя снимката на некролога, сигурно и по него са се заглеждали жени. След като си е намерил такава съпруга… Имаха една дъщеря, студентка, семейството им изглеждаше солидно, а такова семейство не се гради без любов. Имало е любов, само че той…

И Мария си го припомни не такъв, какъвто го беше виждала край блоковете, по махленски небрежен, поовехтял, стареещ чичо, а в ония броени минути на техните срещи, когато ù говореше за любовта си, когато сияеше от нейното присъствие и същевременно страдаше от близката неизбежна раздяла. Някаква заспала енергия се пробуждаше в него, отпуснатото му лице оживяваше с нежност и решителност, може би, хрумна ù на Мария, в любовните мигновения всеки става по-красив, сякаш природата или небето го дарява с капчица чар заради готовността му да обича и друг човек освен себе си…

2

Тя отключи вратата и без да се обажда на мъжа си, който слушаше записи в кабинета, отнесе торбата в кухнята. Преоблече се, изми се, подреди продуктите в хладилника и болестта като че беше чакала да си свърши работата, за да я разтресе изведнъж.

Мария пи аспирин, легна на дивана в хола и се зави с одеяло – уж за малко, само да се съвземе. Страните ù горяха, статуетките, подредени на лавицата, мержелееха пред погледа ù, но остатъкът от нейните телесни сили все още се съпротивляваше. Йогите с волята си пресичали такива състояния, мина ù през ума, изчиствали всичко болезнено от себе си… Но откъде такава воля? И как става? Тя затвори очи, опита да съсредоточи разума си срещу пристъпа на болестта, нищо друго да не мисли, нищо друго да не чувства… Не издържа дълго, макар че точно сега искаше да пропъди всеки спомен за него. Разсейваше се, дразнеше се, че не може да се овладее, и ядно помисли: „Вярно, млад – за да умре, но стар – за да се влюбва!”

Какво си въобразяваше той, какво го беше прихванало?! И за каква любов приказваше, не беше ли това неговото по-скоро страх, див страх пред наближаващата старост?! Животът му си отиваше и в такива случаи мъжете предвиждат дори не с разсъдъка, а с някакъв свой животински инстинкт залеза, старчески отънелите нозе и треперенето, безпомощните членове и наедрялата простата, поликлиниките, безчетните болести, деградацията и дименсията, цялата мизерия и смрад на безутешната старост… И, разбира се, не искат да се примирят, и, разбира се, обезумяват от ужас. Не, истерично крещи и най-потуленото ъгълче на душата им, няма да се предам, бива ме още, ще почна нов живот, всичко ще почна отначало! А онова старче, което надживява всички ни – времето, се подсмихва под мустак и безцеремонно ги притегля към себе си…

Мигар Мария не знаеше за тоя мъжки климактериум, който се развихря горе-долу на неговите години? Мигар не беше чувала за подобни нещастни любовници, които търчат на срещи, крият букети зад натежалите си задници, унизяват се, гледат с предани кучешки очи, скъсват със старите си семейства и вдигат скандали, докато суровият бит с два шамара ги върне в предишните им коловози? Защото най-близката спасителна сламчица им се струва именно любовта, най-лесно им е да си изберат някоя, да си втълпят, че я обичат и че са млади, и така да затворят поне временно очите си пред побъркващия ужас. Защото на всичко отгоре те наистина са загубили силите си, ако изобщо някога са ги имали, и са некадърни да си намерят друга, по-сериозна залъгалка в тия кризисни за тях години, неспособни са да стъпят на по-достоен и смислен път към стареенето… Такъв ли беше и той? Такава ли – отвратително банална – беше и тяхната връзка?

О, Боже! – простена Мария и придърпа одеялото над очите си. Вярваше, че не е бил некадърен архитект. Дори като си каза името, ù се стори познато, беше стигнало и до нейните уши при един шумен спор преди години около строежа на известна сграда в София. Някои за нещо го упрекваха тогава, но той беше надделял, после бе получил и награда за спорния проект, награждавали го бяха и в чужбина…

За работата си обаче не говореше много, сгърчваше презрително уста, сякаш зад гърба му бе останало нещо недоправено, ущърбно, развалено. Сигурно е така, помисли Мария, кой ли от това поколение не смята, че други са пропилели живота му, а самият той е сторил нищожно малко в сравнение с действителните си способности. Иначе бе споделил, че проектантското им бюро загива, солидна работа не се задавала, освен, мрачно се шегуваше той, освен вилите на новите политици. А лично, настрани, намирал по нещо дребно – кафене някакво бил проектирал, преговаряше с някаква фирма да оформи вътрешно офиса им… Но всъщност нищо сериозно не вършеше, нищо, навярно, не го задържаше и задължаваше и в бюрото му, защото, когато тя на два пъти му позвъни там, тутакси зарязваше всичко и на минутата се явяваше при нея.

Объркан ли беше, изчерпан ли беше, питаше се Мария, и защо като всички оправни хора в тия мътни времена не се бе захванал да печели пари или поне да се набърка в политиката? И едното, и другото изглеждаха достъпни за всекиго, каква ли не измет избуяваше и на двете места. Тя си спомни един изкуфял дъртак, новооглашен политик, който всяка вечер виждаше по телевизията ту ограден от красиви журналистки, ту да раздава мъдрост в парламента – как се бе подмладил той в сравнение с първите му появи, колко горд и бодър се чувстваше, намерил най-сетне смисъл в глупавия си живот.

Да, и момичетата, прибави Мария, колко хубави момичета висяха навсякъде! Ако толкова му бе притрябвала жена, не можа ли да си намери едно, две, три от тях, да се забавлява, да забравя онова, което го чакаше. Наистина какви възможности, какви приятни залъгалки за мъже като него – пари, политика, секс! Как му беше хрумнало да се влюбва – на тия години, в тия времена?! Безумец ли беше, старомоден несретник ли, или някакъв закъснял романтик? И смешно, и жалко беше сега дори да се говори за любов, камо ли да тръгваш да се влюбваш!

Все едно ми е какъв е бил, гневно преценяваше Мария, това си остана негова работа, но как се случи нея да открие, как можа нея да въвлече в безумието си? Защото му беше под ръка ли тук, в тия гнусни блокове, някакъв умопомрачителен импулс ли го тикна, или е истина, когато ù казваше, че тя за него е… О, Боже! Не можа ли да разбере той, че и за нея е късно, късно, късно да променя съдбата си, че не е жена за кратко увлечение, че само ще обърка душата ù и ще разбие драгоценното нейно равновесие? За жертва ли я беше избрал? За жертва на гаснещия си живот ли?! И ако действително я обичаше, не можа ли да почувства всичко в самото начало, да се отдръпне и да я пожали?

Неочаквани, странни сълзи бликнаха от очите на Мария. Изведнъж остро бе осъзнала, че той е умрял, а всички нейни анализи и упреци са излишни. И към оная жал, която изпитваше към себе си, за пръв път се прибави жал за мъртвеца, който може би и не ù беше толкова чужд…

Но сълзите малко я поотпуснаха, температурата я унасяше и тя неусетно заспа.

Събуди я мъжът ù, надвесен над нея.

– Кога се прибра? Не усетих. Какво ти е? – сложи той възлестата си ръка върху одеялото.

– Изглежда се разболявам – прошушна Мария. – Настинах…

– Плакала си?

– Не. Сигурно от температурата.

– Не е настинка. Появил се е грип и ти си поредна жертва на вируса – произнесе се по свой обичай, малко приповдигнато мъжът ù. – Непременно трябва лекар, ще се обадя в Бърза помощ.

Мария не отговори. От замъгленото ù съзнание бавно започна да се навдига нещо познато, нещо вече обмисляно… Жертва… Жертва… Ах, жертва! Тя е жертва. Пресилено е, не е точно казано, тя винаги сама бе избирала и решавала, макар че, от друга страна погледнато, кога ли и на кого ли човек не става жертва. Не че нарочно е искал, не че съзнателно се е жертвал, но ей така, давал е, отстъпвал е, доплащал е, докато установи, че всичко в касичката му е изчерпано. Не мога да се оплача за себе си, помисли Мария, всичко е ставало по моята воля или по моето безволие… и срещите ми с него също.

За пръв път ù се бе обадил по телефона, тя излезе и изпиха бутилка вино в едно квартално ресторантче. Тогава всъщност се представиха един на друг – и той нищо не знаеше за нея. Най-важното уж маркираха в живота си, дори малко официално излезе. Каза му, че има син от първия си брак, студент във Варна, самостоятелен вече човек и напира да се жени, отгледан почти напълно от майка ù в Ямбол. А момиченцето, което е виждал край блоковете, е от втория ù мъж, тоя, с когото живее, много умно дете, ученичка в осми клас на математическата гимназия. Аз пък се ожених на двайсет и пет, поде на свой ред той и се запъна. И не повтори, помогна му Мария. Не, изпъшка той, но имах други неприятности. Това беше всичко, няколко думи. Какво разбра тогава тя за него и какви свои неприятности приравняваше той с развода ù? И какво научи той за нея, можеше ли въобще да се разкаже нещо свястно за преживяванията ù с Тони?

Блестящият Тони, най-талантливият между колегите й в консерваторията, който вече имаше самостоятелни концерти и го канеха за записи, и професорите му се възхищаваха, и бъдещето му на звезда изглеждаше предопределено. Мария отдавна бе решила за себе си, че не това я е привлякло, нито дори, че е била влюбена в него. Дали грешеше, или не, нямаше значение, важно бе, че не помнеше да го е обичала. Още повече – той нея да е обичал. Само плахото ù сърце се бе възторгнало тогава, омаяло се беше, бе изпаднало в някаква моментна хипноза. Какво да се прави, едва бе навършила деветнайсет години?! И последва несръчното бързо зачеване, в първата нощ, и късното осъзнаване, че е бременна, и равнодушното предупреждение на гинеколога, че ако абортира в такъв момент, рискува никога да не роди…

Банално до болка, апатично отбеляза Мария. Тя напълно бе изхвърлила от сърцето си чувства и подробности от онова време и сега само хладно извикваше в ума си по-едрите факти, преценявайки за сетен път, че не заслужават да бъдат пазени. Все пак, изглежда, Тони бе сметнал, че тя е удобна за него, приел я бе в хаоса на живота си, над който властваше всъщност неговият неподозиран, Мария бързо и точно го беше определила – неговият откровен телесен егоизъм. И ако семейството можеше да се оприличи с оркестър, тя тутакси схвана, че няма да бъде нищо повече от калъф за цигулката на Тони.

Добре, че агонията на оня брак не се проточи – в един ден Мария се реши, намери адвокат, на място съчиниха молбата и двамата я заведоха в съда, после се прибра, Тони го нямаше, нахвърли в трите си куфара ноти и дрехи и се премести временно у Аглая. А вечерта изпрати приятелката си, защото нея я беше срам, да пусне телеграма до майка ù с една дума: „Развеждам се…” Детето вече беше при нея. Добре бе също, че тогава надеждите за бляскавата кариера на Тони все още цъфтяха и не можеха да я упрекнат, че го е зарязала, когато от тия надежди не беше останала и следа…

Силните крушки от полилея болезнено рязнаха очите ù.

– Ще дойде лекар – обади се мъжът ù от другия край на хола. – Няма ли да се преместиш в спалнята?

Няма, помисли Мария, но не отговори. Мъжът ù помълча, прокашля се и пак отдалеч, сякаш се боеше да не се зарази, продължи:

– Не искаш ли нещо да пиеш, да хапнеш? Какво иска моето сладко момиче?

– Остави ме! И загаси, моля те, лампите… – каза Мария.

В тъмнината ù беше по-добре. Сладко момиче… Мое сладко момиче… Това беше неговата повтаряна нежност, която навремето я топлеше. Веднъж му бе дошъл на гости колега, диригентът Майер с жена си, стана дума за някакъв художник и мъжът ù каза, че много харесва шекерените му тонове. Шекерени ли? – вдигна вежди евреинът. И мъжът ù обясни, че преди време по съборите и панаирите продавали едни шекерчета – жълти, розови, синички, веселички такива цветове: отдалеч те съблазняват да им вкусиш сладостта, топят се в погледа, преди още да се разтопят в устата.

Майер го разбра и се разсмя, сравнението му хареса и няколко пъти вечерта спомена шекерените тонове. Мария също обичаше тия простички и ясни багри. Пеньоарите ù, блузките, нощниците, включително бельото си тя подбираше в тия цветове и като си проснеше прането, сякаш бе закачила бонбончета.

Сладко момиче… Шекерено момиче… О, Боже! – такава ли главно я възприемаше мъжът ù? Глупости! Полудявам! – Мария се опита да прекъсне тая неочаквана и нелепа извивка на мисълта си. Толкова години, откакто се бяха събрали, толкова внимателен, отстъпчив и дружелюбен беше той! Как не се бе спогодил с предишните си две жени, различен ли е бил на младини?! Пък и лошо ли е да те смятат за сладко-шекерена жена, обидно ли е? В тоя миг умът на Мария преценяваше, че не е обидно и лошо, но в душата ù нещо оставаше накърнено и нерадостно. Нещо отделено, частно, откъснато долавяше тя в такава представа за нея, слаб ропот се дочу от оная неделима цялост на личността ù, която всеки човек притежава и усеща в себе си, но нито някога в живота си може да я изрази докрай, нито друг човек е способен да я разбере напълно…

А тя наистина подслади вгорчения му живот. И той, разбира се, ù помогна да стъпи на крака. Мария знаеше за него още от детската музикална школа в читалището, където ходеше на уроци с огромна тюркоазена панделка на главата. От съседния окръг в града им гостува симфоничния оркестър, на който той бе диригент. Учителката ù примираше от изпълнението на Първа симфония на Чайковски.

Диригентът тогава изглеждаше на Мария фигура по принцип далечна и загадъчна, но по-късно, като ученичка в музикалното училище и студентка в консерваторията, тя вече имаше свое мнение за него, по-скоро, бе приела на доверие разпространената преценка на познатите ù музиканти, че тая конкретно фигура е диригент среден, малко вял, който добросъвестно ще се справи с всяка партитура, но да се очаква кой знае какво от него, не бива. Такива диригенти си оставаха по окръзите и се пенсионираха, като им дойдеше времето – да чуеш, че са ги поканили в Алберт хол, беше изключено. Можеше ли да предположи тя, че пътищата им ще се срещнат?

Когато си сближиха, Мария бе на двайсет и три години, а той бе подкарал петдесет и четвъртата. Да, трийсет и една години разлика стряскаше хората с предразсъдъци. Доста по-възрастен беше и от майка ù, и от баща ù. Мария също се бе стреснала, когато чу на един урок по литература, че бащата на Алеко Константинов е бил три пъти по-стар от майка му – тя на четиринайсет, той – на четиридесет и две. И какво от това? Глупаво стряскане! Бяха им се родили няколко деца, и какъв син между тях, и са живели щастливо, докато туберкулозата не е покосила това стабилно семейство.

Точно стабилност ми трябваше тогава, помисли Мария. Набързо решен, разводът ù всъщност беше мъчителен, а и времето след него си спомняше като нещо мътно и объркано – двама-трима случайни мъже, абсурдното ù приятелство с една побъркана поетеса, местенето по квартири, неяснотата с работата, преди да спечели конкурса, самотата, в която честичко ù идваха наум думите на една нейна леля, че докато жената няма мъж до себе си и не изгради дом, не знае коя е и каква е.

Диригентът също изглеждаше отчаян и посърнал. Все пак той отдавна бе напуснал своя окръг, където беше оставил жилището на първата си съпруга, отново бе успял да се ожени и разведе, като апартаментът, получен с привилегия като „заслужил артист”, пак бе присъден на жена му. Поне децата от някогашния негов брак бяха израсли и не искаха грижа, но самият той се вреше в гарсониера под наем, обядваше в „Козница”, панталоните му, невиждали ютия от месеци, стояха издути на коленете…

Вярно, никога не съм обичала възбудени хора, бурни чувства, висок говор и пререкания, припомняше си Мария някогашното запознанство. Не обичаше шумни компании, разхвърляни вещи, сложни човешки отношения и непредвидими страсти. Обичаше реда и сигурността, хармонията и уюта и сама внасяше хармония и ред във всичко, до което се докосне – от пасажите ù в операта до последната измита съдинка. И усетът ù тогава не я измами. Съвършено точно прецени тя, че тъкмо това ще получи от тоя мъж, че същото е потребно и на него.

Жестоко се лъжеха ония зли и нечестни хора, които смятаха – поради разликата в годините им, – че се е омъжила от корист. Каква корист?! За какво корист?! Ако ставаше дума за материална облага, и двамата почнаха от нищото. Нито пък беше натискал да я пробутва, че да прави тя кариера. Кариера – смешно е да се говори! Тя сама вече бе спечелила конкурса в операта, сама по-късно се включи и в дамския квартет. Истина е, помагаше ù да се усъвършенства, да израсне като музикант, но вкъщи, в лабораторната ù работа, а това беше друго нещо, това беше духовната им близост, която не знае възрасти…

От сдържания си гняв Мария се задъха, сякаш някой невидим човек току-що я бе заподозрял. Не корист, още по-малко меланхоличното му ухажване я привлякоха тогава, а разумът ù, разсъдъкът ù избраха доброто и за двамата. Нямаше пориви и празни чувства, а тихо привличане, нямаше крайности и преувеличения в преценките ù за неговите недостатъци и достойнства, а трезво съобразяване, че ще си бъдат потребни в живота. Улегнал живот, безбурен живот, със свои вътрешни празници и грижи, но недостъпен за чужди намеси, живот, на който само тя, само тя ще си е стопанка…

При всеки досег кожата я наболяваше, както винаги, когато вдигнеше температура. Усещаше се олекнала, като че бе направена от тънко стъкло, и това нейно чувство за телесна уязвимост я настройваше в някаква по-висока, екстазна гама, различна от обичайното ù душевно състояние. Ослуша се, дъщеря ù още не се бе върнала от училище, макар че отдавна беше мръкнало, мъжът ù сигурно продължаваше да прослушва стари записи на концерти, които бе дирижирал. Напоследък беше отпаднал, омършавял, една по една се обаждаха старческите болежки и Мария го водеше на прегледи, вареше билки и следеше часовете за точното им пиене. Повечето от тия билки тя береше сама край вилата им, вкъщи бе подредила цяла аптека, с която вещо се оправяше.

Още като се събраха двамата, тя бе наясно, че ще дойде такова време – на неговата немощ, и отдавна се бе подготвила да изпълни дълга си докрай. Винаги съм изпълнявала дълга си, с доволство помисли Мария. И той бе изпълнявал своя. Двамата си поставяха малки цели, но достижими, крачка след крачка ги следваха, без да пилеят сили извън семейството, и така разчистиха руините от предишния си живот, и дете им се роди, и красива вила построиха в Бистрица, и апартаментът им не беше лош, макар панелен, и всичко, всичко, което желаеха, го бяха постигнали. Но то им струваше задружни усилия, в него бяха вложили съвместен труд и трябваше да се пази, нужно бе да се бди над него и Мария беше тази, която ревностно се грижеше за общите им интереси.

А да опази тях, значеше най-напред да опази себе си – тя добре съзнаваше тая потребност от деня, в който се прибраха под един покрив. Много млади години стояха тогава пред нея, много съблазни, нови пътечки и щуротии можеха да се появят и не че Мария се бе зарекла да не им се поддава, просто някакъв вътрешен неин инстинкт я предпазваше от изкушенията, отхвърляше ги, подминаваше ги, защото те не ù бяха нужни, полза, полза нямаше от тях, а и тя нямаше нито сили, нито желание да рискува закътания си живот. Може би бе твърде сериозна за краткотрайна авантюра, може би защото се отвращаваше да лъже и конспирира, може би темпераментът ù бе такъв, физическата ù природа може би не изпитваше потребност от други мъже, но тя нито веднъж не му бе изневерила. О, Боже, кълна се – и с помисъл не съм, прошепна с напуканите си устни Мария, като че Господ наистина бе изпратил някой свой ангел за последната ù изповед…

А лекар още не идваше и температурата ù продължаваше да се покачва. Мъжът ù отново се появи, тоя път с Биляна, дъщеря им, и сега Мария се подчини, остави се да я преоблекат и отведат до леглото в спалнята. Щом я затрупаха с хладния юрган, тя започна да се унася и ту губеше памет в нездрав сън, ту се будеше с вгорчени уста и туптящи слепоочия. През главата ù минаваха откъслеци от мисли, някакви зачатия, които се пръкваха недоносени, осакатени в болната утроба на родителката им, без някой крайник, с едно око и сгърчена уста, с хлъзгави трупчета, които веднага ù се изплъзваха и изчезваха. Мария страдаше, че не може да задържи ни едно от тях, повдигаше ù се от безпомощност и мъка. Кълна се, не съм… с него също… навреме умря, защото… защо бях решила никога да не звъня… причината беше… време, време не достигна… о, Боже, как можа да умре… а всъщност всичко си имам… и съм добре… ще оздравея утре и ще съм добре… безумие… той всъщност избра пердето… и аз му казах нещо важно, важно, сега ще се сетя… – раждаха се и умираха, раждаха се и умираха подобни недозрели ембриони, докато болестта повлече Мария в процепа на тежък кошмар.

Привидя ù се един познат режисьор, който веднага ù се скара, че отдавна я чакат за снимките, и на нея ù стана приятно, че ще играе във филм, а режисьорът я поведе по някакви объркани коридори, край басейни с бълбукаща вода и ужасно мръсни тоалетни, Мария се видя, че носи куфар в ръката, и изведнъж я обхвана паника, че е забравила най-важното от багажа си, най-важното бе останало в дома ù, понечи да се върне, но режисьорът смръщено я погледна и каза нещо немного ясно, в смисъл, че няма време, че е стара за отлагане, и тутакси се оказаха на една опашка с хора като нея, артисти във филма, Ленчето се мярна нейде напред, а точно пред Мария бе другата Мария от дамския квартет, която бе помъкнала виолончелото си, и режисьорът се развика: „Бързо! Тичай нагоре!”, и всички се затикаха пред тъмния отвор на врата, побягнаха по тясно стълбище, чиито стъпала бяха изкопани в пръст, в глина, изплъзваха се под краката, ронеха се, а точно под носа ù по стъпалата подскачаше виолончелото, което другата Мария влачеше след себе си, и тя се боеше, че ще блъсне лице в него, отдръпваше се, докато с потрес забеляза, че това не е виолончело, че другата Мария влачи труп на мъж, някакъв познат мъж с удължени бакенбарди, о, Боже, кой бе той, и сигурно бе мъртъв, защото главата му с кънтене се удряше в стъпалата, но не, не беше мъртъв, а я гледаше присмехулно с обърната си надолу физиономия, само дето очите му подмигваха при всеки удар, но на него му беше лесно – влачеха го, а Мария бе останала без дъх, вече нямаше сили да тича по стръмното стълбище, макар отзад да я шибаха десетки мъжки гласове: „Давай! Давай! Давай! Давай!”, и сега се оказа, че не колежката от квартета, а Ленчето мъкне краката на мъжа, диво се е вкопчила в тях като в скъпоценност, макар сама да куцукаше и да виеше от болка, и изведнъж Мария изскочи на една площадка, подобна на плажен трамплин, ония пред нея бяха изчезнали, а под нозете ù се откри осветена бездна, на чието дъно се бе събрала ревяща тълпа в нещо като цирк или театър, докато самата площадка бе кръстосана с кабели, пламтяха прожектори, в единия ù край се бяха скупчили неколцина мъже, сигурно осветители и оператори, които яростно закрещяха: „Скачай! Скачай!”, и тя приближи края на площадката – не, не искаше да скача, дълбоко беше, щеше да се пребие, но в краката си видя същата оная глава, която преди малко подскачаше пред нея, мъжът просто се бе закачил с брадичката си за ръба на площадката, само с брадичката си се държеше, а в пропастта навярно висеше невидимото му за нея тяло, и тая глава, повдигайки неестествено горната си челюст, също ревна: „Скачай!”, като в същия миг от устата ù блъвна катраненочерна кръв, и Мария полетя, полетя надолу със спряло сърце, умрях, загинах, о, Боже, и багажът ми остана вкъщи, мълниеносно мина през мозъка ù, страшна, неизпитвана скръб я раздра, защото не искаше да умира, а вече знаеше, че е умряла; но какво стана, истина ли беше – режисьорът я разтърсваше и повдигаше от пода на цирковата арена, не си умряла, добре скочи, ето го мъжа ти, весело подвикваше той, и Мария видя мъжа си, който нагласяше акордеон на гърдите си, погледна и себе си – тоя път бе облечена в народна носия, със сукман, кенарена риза и забрадка, но чорапите ù не бяха истински, плетени от груба балканджийска вълна, а бяха фабрични, рипсени, само дето някой нескопосно бе избродирал по тях шекеренопембени розички; през това време режисьорът не спираше да я утешава: ще ни попееш и сама ще разбереш, че си жива, ето – мъжът ти ще свири, и тя приближи до него, съгласна бе, ще пее, знаеше една народна песен, как беше, момент да си припомни, да, точно така: „Падна Пеньо от купата, падна Пеньо от купата, че си счупи той главата…” – запя Мария, кършейки глас, мъжът ù разтягаше меха на акордеона и подмигваше закачливо, както одеве оная глава, но на нея съвсем не ù беше весело, напротив, нетърпима болка и смут я ломяха, защото тя съвсем не беше уверена, че не е загинала след оня скок, а другите изобщо не подозираха – и мъртвият може да пее, да свири и да прави безброй още неща; и нова скръб, нов ужас пронизаха сърцето ù, тъй като никога отсега тя нямаше да разбере жива ли е или мъртва…

Мария се събуди, потънала в лепкава пот и трепереща от страх. Може би половин минута бе нужна, докато сетивата ù привикнат с действителния свят и разбере, че е жива и вече не сънува. В мрака различи издутината на завивката, под която мъжът ù тихо сумтеше, сети се, че лекар вече бе идвал, събудиха я, за да я прегледа, но толкова беше замаяна, че не знаеше мъж ли е или жена, само една бяла престилка, спомняше си единствено как мъжът ù подаде чаша хладка отвара от техните билки, с която тя оля брадата си. Чувстваше се по-добре, сумтенето сред тишината в дома я успокояваше, а тягостното преживяване в кошмара се бе стопило и тоя път Мария бе отнесена от дълбок, оздравителен сън…

3

Десетина дни тя пази леглото, макар да не се повтори кризата от първата вечер. Биляна и мъжът ù не позволиха да разбере какво става в кухнята, хранеха я като във филмите на поднос в кревата, а и Мария се усещаше твърде слаба, някаква апатия я бе обзела и както никога досега, бе отвърнала зоркия си поглед от домашните грижи и порядък. Не ù се слушаха въпроси и не ù се отговаряше, дразнеше се, че мъжът ù крадешком надзърта през открехната врата на спалнята, а най-доброто беше, че като затвори очи, двамата с Биляна тихо се измъкваха да я оставят да спи. Тя наистина много спеше, книги не ù се четяха, но и дълги часове се правеше, че дреме, прихлупила леко клепачи, като си припомняше тая никаква, задушена в зародиша си история с нея през последните два месеца.

Той никога не беше казвал, че страда от сърце. Как така е умрял? Ленчето спомена – изненадващо. Най-често е така. Веднъж полусериозно, полушеговито изрече, че ще умре от любов. Към нея. Мария беше сигурна, че не е умрял от любов, но едва ли и щастлив бе умрял, ако се вярваше на приказките му, че тя е неговото щастие.

Откъде тия юношески превземки и патос, изглеждаше опитен човек? Не, изобщо в него имаше нещо крайно, напрегнато, прекомерна страст може би. В отделни моменти на Мария се струваше, че ако живееха в някакви диви времена, просто би я грабнал, би я метнал на коня си, за да я завлече в пущинаците. Само това липсваше, помисли тя, а освен другите ù задръжки и колебания, тая негова невъздържаност допълнително я плашеше и объркваше. Навреме се отдръпна, навреме. И не би започнала, ако не познаваше физиономията му.

Бе тръгнала да купува ново перде за хола, отби се в два-три магазина и реши да погледне на Женския пазар, там циганките продаваха по-евтинко същите дантели. Той я поздрави и я заговори – ако беше непознат човек, щеше да го отмине. Но съсед, симпатичен ù се стори тогава, трябваше да е любезна. Какво пазарувате, съседке, зяпам, искате ли да зяпаме заедно, защо не, но аз имам и специална цел, нищо, ще споделя и нея – така беше, дори имената си не знаеха, но тръгнаха заедно, той ù помогна, като купуваше портокали и ряпа, и тя го изчака пред една-две сергии, докато стигнаха мястото с циганките.

И тук той остави чантата си върху куп стари кашони, опипваше материите, избираше, като между другото каза, че интериорът спада донякъде към професионалните му умения, защото е архитект. После пиха кафе, сгънати на неудобни столчета, и въобще много непредвидено време, подозрително много загубиха те при това пазаруване. А когато се разделяха в карето от блокове и той попита: кога ще се видим отново, на Мария ù стана ясно, че е започнало ухажване. Елате някой път на гости да пием чай, уклончиво отвърна тя, но той, разбира се, никога не влезе в дома им, бе изровил номера от телефонния указател и още на следния ден се обади…

Мария си припомняше кафенетата, малките ресторантчета, криволичещите разходки из града, които бяха възелчетата на тяхната крехка връзка, беглите целувки, когато бе сигурна, че никой не ги вижда, докосването на ръцете им, скрити под покривката на масата, погледа му, който трескаво я пиеше, изобщо всички техни стародавно-ученически похождения, които абсолютно никак, абсолютно никак не подхождаха и на времето, и на годините им. О, Боже! Но нямаше време за нещо повече, защото лично Мария крадеше по малко от предвиденото за работата и семейството ù, нямаше и условия за по-голяма близост, а нямаше, изглежда, и достатъчно решителност в нея, за да потърсят такива условия и необезпокоявани да се уединят. За сметка на това имаше думи, думи, думи, които се палеха една от друга в него и които в началото я омайваха, но тъкмо те в края на краищата я сепнаха и отрезвиха.

Не мога да отрека, признаваше пред себе си Мария, и аз се увлякох мъничко, нали сама го търсех първите дни. Както би казала Ленчето, давах лекомислени аванси, при което сама не бях сигурна дали ще доплатя обещаното. Но защо го правех? Каква полза и смисъл имаше да разбърквам душата си? Да подвеждам и него? Да го разпалвам излишно? Не беше ли от кокетство? А може би от поласкано самолюбие? Може би от любопитство? Или от доброта и мекушавост, за да не го огорчи веднага?

Мария дълго си задава подобни странични въпроси, макар че именно душата ù отдавна бе готова да назове едно друго, простичко обяснение, което обаче улегналият ù разум не искаше да приеме. Но най-сетне то се наложи, изплува на повърхността обяснението, че вероятно е изпитвала потребност от любов. Но откъде-накъде? Нима не беше обичана? – възропта незабавно умът ù. – Нима никой не я обичаше, за да усеща такава потребност? А Биляна, а синът ù, близките, нима мъжът ù не я обичаше кротко и предано толкова години? Какво искаше всъщност? Какво повече ù трябваше? Не беше ли животът ù вече като препълнена чаша? Но в своето раздвоение тя изведнъж се сети за няколко изтървани думи, от няколко дни се мъчеше да си спомни къде ги беше казала и какво отвърна той.

Да, бяха слезли в подземието на един ресторант, в ранен следобед, други посетители нямаше и той напразно я увещаваше да заминат някъде в почивните дни. В Клисура, ако иска, в Кюстендил – все едно, важно е да бъдат заедно, ще намерят къде да отседнат, а Мария се усмихваше скептично – това бе напълно невъзможно, и без повод продума: знаеш ли, с две големи деца, скоро ще ставам баба, а трябва да ти кажа, че всъщност съм девственица.

Той се стъписа за миг, свързвайки вероятно думите ù със своето предложение, но ги подмина, никак не ги коментира и така те отлетяха в небитието като дребна глупост. О, Боже! Наистина глупост! Как можаха да се изплъзнат от устата ми?! – със закъснял срам се питаше Мария. Но съществуваше ли причина да ги каже, може би това бе неволен порив да признае, че никога не е била обичана истински? Така ли ги беше разбрал той? Мария с мъка си припомняше онова моментно и неустойчиво свое преживяване, защото то вече се бе преплело и почти загубило между по-късните нейни мисли и чувства, когато бе решила връзката им да отмре от само себе си и никога сама да не му се обажда…

През лятото Ленчето ù гостува на вилата и забрави една своя книжка, нещо като сборник със сентенции за любовта. Мария я забеляза и се подсмихна – сетила се Ленчето да чете за любов. Но сама я разгърна и я прегледа набързо. В нея имаше стихотворения, множество афоризми, в които жената бе представяна ту като жрица на отвъдното, ту като похотлива и безсъвестна твар, срещаха се и по две-три страници извадки от някакви философи, които загрижено мъдруваха що е това любов.

На Мария погледът падна върху един абзац, в който се казваше приблизително, че любовта означава да преместиш центъра на личността си извън своите вродени егоистични граници в орбитата на друга личност от противния пол, допълвайки я и сам себе си допълвайки. Това бил пътят да се пресъздаде целостта на индивидуалното човешко същество, разединено още със създаването на човека. С други думи, такава била свръхзадачата на човешкия род, за да стане той чрез любовта друг, достоен за Божия замисъл. А идеализацията, с която влюбеният гледа на обичаното лице, макар то да е несъвършено, била показателен знак за начеващата реализация на едно идеално лице, нещо като ново химическо съединение между двамата, способно да бъде безсмъртно и да се слее с Бога. Тия мисли я заинтересуваха тогава и Мария дочете страничките – имаше още подробности и аргументи, всичко ù се стори силно и красиво казано, но много неща не можеше да си спомни, в ума ù остана само обеднената схема на прочетеното.

Сега, уединена в спалнята си, тя съобразяваше, че да пренесеш центъра на тежестта си в друг човек, значи да го разбереш докрай, всичко, всичко да узнаеш за целостта на неговата личност, неща, които самият този човек не подозира в себе си. А също така и най-тайното в теб да му е достъпно, и той да го разбере, да си го обясни и да го оправдае. Но ако това действително е любовта или някаква нейна необходима проява, кой наистина я беше обичал нея, Мария, кой въобще се бе интересувал от целостта ù и би могъл да я разбере? Преди да умре, той беше казвал, че дори да не е с него, си я представя до най-малките подробности, че я усеща цялата със сърцето си, но това ù се струваше едно от поредните му преувеличения. Не бяха ли хората въобще слепи един за друг?

Мария веднъж му разказа за Хайберг. Нейният дамски квартет няколко години поред беше канен в Дания, в градчето Обенро, на летен фестивал за камерна музика. Повечето участници бяха полусамодейци, техният оркестър изпъкваше и местният вестник щедро ги хвалеше, а организаторите им засвидетелстваха особено уважение. Всички прояви бяха на издръжката и под патронажа на Лигата на любителите на камерна музика, а Хайберг беше важно лице в тая лига и неин официален представител на фестивала. Той бе красив гигант от викингов тип, с дълги къдрави коси и могъщи плещи и много женски сърца биха трепнали при вида му, ако не беше сляп.

На коктейлите, които се устройваха всяка вечер, той бавничко разтласкваше хората и неизменно стигаше до Мария, за да чукне чашата си с нейната и да я хване за ръката. Разменяха някакви осакатени, несвързани в изречение думи, защото не знаеха общ език, Мария се притесняваше, усещайки, че поведението му надхвърля обичайното внимание. И твърде скоро Лиза, една от служителките на фестивала, ù каза поверително, че Хайберг бил отчаяно влюбен в нея, сам бил признал чувствата си.

– Но как?! – възкликна Мария. – Той изобщо не ме е виждал, нито сме разговаряли като хората.

– И аз се чудя – съгласи се Лиза, – но Хайберг твърди, че знае как изглеждате, по ръката ви познавал, а освен това той няма други възможности.

През останалите дни и вечери Мария се опитваше да го избягва, но Хайберг бе настойчив, дойде и да ги изпрати на летището, където тя не биваше да се изплъзва от сбогуване. Отдели я малко настрани, прихлупил дланите ù в огромните си шепи, и мучеше нещо неразбрано на родния си език, а от слепналите му клепачи, под които липсваха очни ябълки, една след друга се ронеха сълзи по мъжественото лице. Мария също заговори на български с меки, вразумителни интонации и ù беше неловко, и изпитваше истинска жал към тоя човек, примесена с лека погнуса от обилно леещите се сълзи…

О, Боже, не сме ли всички като Хайберг?! – попита се Мария, като се вслушваше в тежкото тупане на сърцето си. Не сме ли просто лишени от възможност, природно лишени, да видим истинската сложност на човека до нас? По рождение ли ни е отнето това зрение, или ние сами го губим в живота си? И не умира ли всеки неразбран, както бе умрял той – никога, никога повече нямаше да узнае нищо за него.

Но какво съм виновна аз, какво е виновен човекът? Нима самият Господ знае нещо за нас? Не, Бог е сляп, не ни познава такива, каквито сме, и затова не ни обича, безразлични сме му, и затова навярно е допуснал да умираме. О, Боже, само да знаеше, само да знаеше вълненията, стремежите, мислите на което и да е отделно човешко същество – щеше ли да позволиш то да умре?! Къде отиваха любовта, страданията ни, поривите на душата, нашето достойнство, след като всички умираме с животинско безсилие?! Къде отива целостта и сложността на нашата личност, след като смъртта е най-безцеремонното опростяване на човека? Всички са еднакви в смъртта, всички са само трупове… Или може би и ти, о, Боже, като нас съзираш човека единствено когато е мъртвец, тъкмо защото е загубил сложността си? Или пък, за да го разбереш и обикнеш, той ти е нужен мъртъв?!

Мария лежеше под завивката, обхванала с ръце раменете си, и бавно заопипва слабата си плът. Както всички хора, тя знаеше, че ще умре, но никога не бе усещала така ясно своята тленност и безпомощност пред смъртта. Какво щеше да стане с кожата ù, болезнена сега от температурата, какво щеше да стане с хубавите ù пръсти, с очите ù, които той бе целувал веднъж? Стори ù се, че долавя нещо в себе си, неподдаващо се уж на възприятие – тихото процеждане на кръвната плазма в тъканите, допира на клетките в тялото ù и ония безбройни връзки между тях, които осигуряваха съгласувания им живот, безшумното и светкавично протичане на непонятни ù химически реакции. Колко сложно беше всичко, колко мъдро, задружно и уязвимо! И защо му е отсъдено да остарее, да загине и се забрави като всяка бездушна машина?

Тя принадлежеше на поколение, лишено от религиозно възпитание. Никой не ù бе обяснявал смисъла и същността на християнската вяра, но в семейството на Мария горе-долу се спазваха църковните обичаи, а тя смяташе, че вярва в Бога. Той бе особен Бог, неин, донякъде християнският, донякъде езически, в представите си за него тя смесваше своето нравствено чувство, сполуките и неуспехите в живота си, природните загадки, подобно на много хора. И макар да изпитваше страхопочитание пред силата на тоя Бог, преобладаваше свободното ù, по-скоро неустановено отношение към него, така че когато под напора на преживяванията си тя стигна до мисълта, че Бог е сляп и че човекът му е нужен мъртъв, за да го разбере и обикне, Мария вярваше, че е справедлива.

И пак според вътрешната си нагласа за справедливост, а не от боязън, че е извършила богохулство, тя погледна и от една друга страна на предишните си мисли. А за какво всъщност да ни обича Бог? – унило се запита Мария. С какво сме заслужили? С какво сме достойни? Тя си спомни вълненията преди няколко години, когато повечето хора се радваха, че са отхвърлили старата задуха, страховете и несправедливостите, представи си и новата смрад, която бе дошла с алчните и тъпи лица на новите политици. И винаги, винаги е било така! Никакви революции, обрати, смени на властта не са поправяли човека. Човекът е непоправим! Историята не само не го променя, но прави все по-скверна неговата мерзост. И ако има нещо ценно в човека, то никога не е там – в историята, във фалшивото величие на събитията, сред колективите и масите. Май че Майер при онова гостуване беше казал уж на шега едно правило, чуто от дядо му – че всяко ново нещо е по-лошо от предишното…

И човекът си остава подъл, зъл, лъжлив, подкупен, най-малкото с глупав и празен живот, с дребни мечти, с примитивни желания… И защо да не умира при това положение? – ожесточаваше се Мария. Справедливо ли е вечно да продължава тоя негов гаден или безсъдържателен живот? О, Боже, всички, всички сме такива! И сигурно умираме, защото не живеем правилно, не обичаме и не живеем истински…

Ами гениите? – сети се тя. Нали е имало светци, срещали са се кристално чисти хора. Защо тях не пожали Бог, защо и те умират със същото животинско безсилие, дори по-рано и по-мъчително от мръсниците? Мария с усилие се придържаше към някаква логическа нишка в тия свои размисли, защото нямаше опит, не си бе задавала досега подобни въпроси и не знаеше готови отговори. Или действително Бог не различава светеца от изрода? – отново предположи тя. А може би пък истината е друга, може би Бог гледа на човешкия род като на някаква цялост и докато е останал макар един недостоен на земята, всички останали ще бъдат погубвани?

Но това е ужасно, ако е така! Ужасно е, ако ни свързва такава връзка с враговете ни, с омразните хора, с ония, от които се отвращаваме и гнусим! И напълно безнадеждно – кой и кога ще поправи злините по земята?! Колко струват в тоя смисъл любовта, желанието на този и онзи да бъде добър и почтен, колко струват вярата в Бога, стремежите ни към хармоничен и сигурен живот?

Мария се объркваше от противоречивите си мисли, не виждаше да е сгрешила нещо, но същевременно чувстваше, че тия нейни заключения не съответстват съвсем на обикновения ù живот и всекидневните ù цели, когато нямаше нужда и полза да разсъждава за себе си и останалите хора. Незнайно как в самата нея се бе показало нещо опасно, нещо застрашаващо спокойствието ù, което тя не бе подозирала, че се таи в ума ù, но вече не можеше да избегне.

На Мария винаги ù се беше струвало, че нейният Бог е с нея, но сега с изумление и ужас откриваше, че Бог я е напуснал. И докато организмът ù се бореше с болестта, тя от време на време изпитваше смразяваща самота, усещаше се като сива прашинка, понесена от урагана на безсмислени случайности, неразличима, забравена от всички, разединена от милиардите други подобни прашинки, и летеше, летеше към дъното на ледена бездна, където я чакаше краят и вечна забрава, и нямаше кой да я приюти, нямаше кой да я забележи и отдели, за да види, че в сърцевината си тя пази и атом злато, което не биваше да изчезне и не заслужаваше пълно забвение…

Това нейно вирусно-простудно заболяване, както го определи лекарят, продължи по-дълго от обичайното, но в седмицата преди Коледа Мария се почувства добре. Ставаше и свършваше по малко работа из къщи, дори в сряда съпроводи мъжа си и Биляна за някои празнични покупки. Бяха решили да посрещнат Бъдни вечер на вилата с роднините на мъжа ù.

4

Той имаше брат и две сестри, четиримата бяха раждани през година, през две и вече всички минаваха седемдесетте. Най-голямата сестра беше останала мома, може би защото дълго време бе издържала двете си братчета да учат, след нея идеха деверът на Мария, мъжът ù, а най-малката сестра отдавна беше овдовяла. Тая семейна чета живееше задружно, всеки знаеше приятелите и враговете на другите, а породеше ли се ново чувство у някого, то незабавно беше научавано и споделяно от останалите. Празниците неизменно посрещаха заедно, един след друг следваха рождени и именни дни, разменени гостувания, може да се каже, че това бе най-трайната компания на Мария в живота ù. И тъй като беше много по-млада от тях, всички я обичаха и глезеха като свое дете, но най-близка ù беше по-младата зълва, вдовицата.

Мъжът ù смяташе да направи два курса с колата си до Бистрица – първия в петък, за да отведе половината родà, а също да запали централното отопление на вилата, защото крехкото здраве на Мария искаше сигурна топлина. В събота щеше да се върне и следобеда да откара останалите…

Всеки бе донесъл по нещо и трапезата за Бъдни вечер се отрупа с постни ястия, питките с пара се оказаха три, а съпругата на девера ù, призната майсторка на баклавата, бе домъкнала цялата тава. С Биляна заедно се събраха пет жени и всички, любезни и усмихнати, се щураха да подреждат масата и елхата. Радиаторите, подхранвани от нафтов котел в мазето, бяха сгрели равномерно просторната вила, но мъжът ù запали и камината, като нагласи в нея дъбов пън, нарочно подбран още от лятото.

На Мария беше леко и ведро, подобни приготовления за празниците ù бяха дори по-приятни от самото празнуване. Дали дочуваше приглушен смях от някой ъгъл, дали отделни думи от започнат разговор, без да знае за какво точно се смееха и говореха близките ù, тя усещаше, че всичко е обгърнато от добронамереност и топлота, нищо непредвидено не можеше да се случи, а душата ù предугаждаше още дълги часове спокойно и доброжелателно общуване.

Като сядаха край масата, по-малката зълва ù направи място до себе си – хем да си говорели отблизо, хем да се погрижва за нея, ако трябва, нали съвсем не е оздравяла. Нищо не ми е, отвърна Мария, и не да се грижат за нея, а самата тя искаше да се погрижи за всекиго. Може би от топлината в стаята, може би от умилителната възбуда, която я обхващаше, тя почувства как лицето ù пламна, сякаш я бе заляла вряла вълна. После мъжът ù прекади трапезата, мина и по другите стаи с кадилника, а преди да разчупят питките и да вкусят от тях, деверът ù извади Евангелието и със скърцащ старчески глас прочете ония редове, които разказваха за раждането на Божия син…

И всичко пое по реда си. Братята и сестрите си припомняха други коледни вечери, отдавнашни, когато бяха расли под бащиния си покрив. Мария много пъти беше чувала тия случки и подробности от семейните им обичаи, но пак ù бе драго да ги слуша, защото от тях лъхаше някаква старинна сигурност. Но и на едно място не я свърташе, честичко ставаше да донесе нещо, да долее чаша, да погледне през остъклените врати към терасата.

След като се нахрани, Биляна тихомълком бе напуснала масата и беше включила телевизора в ъгъла. Погледите и на възрастните неволно взеха да се насочват натам, докато от някакъв канал не изскочи Мадона с похотливото си кълчене. Сестрите веднага се възмутиха – най-разюзданата измет на света да вземе името на пречистата Дева, на Божията майка, такова безсрамие, такава пошлост не може да бъде надмината, и други умни хора го бяха писали вече по вестниците, а мъжът ù се произнесе, че секретът на изкуството през тоя век е да се измисли и разпространи пошлост в гигантски размери, докато нашенските пошлости са дребнички.

И тъкмо тая вечер да я показват, обади се Мария, не, не е сега време за телевизия – и тя рязко стана да загаси апарата. Почувства, че краката ù са изстинали и дълго се гря пред камината, а като се върна на масата, цялата пламтеше от огъня.

– Нещо тревожна ми се видиш тая вечер – изпитателно я огледа зълва ù. – Да нямаш неприятности?

– Напротив – каза Мария, като неочаквано се изви към старата жена и горещо я целуна по сбръчканата буза.

– Обичливо дете си ти – с доволство рече зълвата. – Внимавай! – и заклати в някакво неясно предупреждение артритния си показалец.

Тя не знае колко ми е добре и колко съм им благодарна! – още повече се разнежи Мария. Чувстваше закрилата им, чувстваше се приютена. Тя не бе забравила обърканите си мисли и тежките преживявания на самота преди няколко дни в постелята и може би тъкмо за да ги приглуши, да ги скрие дълбоко в себе си, душата ù търсеше опора. Сега всичко край нея помагаше на това дирене, а добре познатите ù думи, които деверът прочете: Бог е любов – бяха стигнали до открито сърце, което имаше нужда от тях. В момента Мария бе готова да обикне целия свят – и Мадона, и всички останали хора, и оня изненадващо починал човек, който не бе успял да влезе в живота ù, но все пак, все пак…

Тя не намери дума да назове какво бе той за нея, но усещаше, че изпитва нещо повече от инстинктивното съжаление към всеки мъртвец – може би благодарност, защото я бе открил, защото – тая вечер Мария не се съмняваше – я беше обичал нежно и силно и макар сам да бе умрял, бе видял нещо в нея, заради което тя не биваше да умира.

Прииска ù се да излезе на открито, да подиша чист въздух. Без да се обажда, тя тихичко се измъкна в антрето, наметна черното си кожено палто и през една странична врата се озова на терасата. Стори ù се, че не е много студено, по отсрещната планинска гънка няколко познати къщи вече не светеха, късно бе и хората сигурно бяха приключили бъднивечерния празник. Лете от това място Мария често гледаше натежалото звездно небе и сега вдигна глава, но макар че беше ясно, блещукаха само редки звезди. Мраз и непостижимост идеха от тях, глухота и отдалеченост обгръщаше останалия свят. Леко замайване я накара да докосне парапета и леденото желязо парна пръстите ù.

О, Боже, и аз сигурно щях да го обикна! – изведнъж, с необичаен за нея порив помисли Мария и в тоя миг действително не си спомняше своето разумно решение да преустанови обременяващата я връзка, докато той беше жив. И веднага усети как онова безгрижно настроение, което цяла вечер бе прикътвала, възторжено бе подхранвала в себе си, изчезна, сякаш зад гърба ù в затоплената стая не бяха всички нейни близки хора. Бързо и неизвестно как бе изникнало познатото ù вече чувство на скръбна самота, но сега Мария не бе в състояние да преценява на какво се дължи тая странна за нея неустойчивост на чувствата. Усещаше само, че мисълта за него и любовта му я натъжава, може би защото беше мъртъв, а може би защото и най-щастливата любов непрестанно нашепва за смъртта.

Тя отново се вгледа в зимното небе. Навярно любовта отвежда хората до границите на тукашния свят, трескаво продължи Мария, и оттам сигурно се вижда цялата наша печал на обречени твари. Същата тая печал сега потискаше душата ù, като че любовта наистина я бе избрала, за да я издигне на неземни висоти, нея, която смяташе, че няма потребност или че не е способна за любов. Тя вече зъзнеше от студ, но не се сещаше да се прибере, обърнала пребледнялото си лице към бездушния свят и безмилостното небе. О, Боже, ще намеря гроба му! – зарече се тя пред тях. – Веднага ще го намеря! Щом се върнем в София, ще го намеря, защото…

От вратата мъжът ù раздразнено я викаше, зад него се бяха скупчили още няколко беловласи глави. Полудя ли, какво става с теб, тревожно приказваше той, знаеш ли колко време стоиш на студа, сега пък пневмония ли искаш да хванеш?! Мария бавно тръгна към тях, а вътре малката ù зълва веднага я пое, заразтрива премръзналите ù длани и я поведе към камината.

– Как си с мензиса? – загрижено прошепна тя.

– Защо?! Добре… – сепна се от изненада Мария.

– Гледам те – ту ти е горещо, ту студено, неспокойна си такава – поясни зълвата, – викам си: да не би нещо критичната… Млада си уж, ама все пак…

– Не, друга е причината – недружелюбно рече Мария, но след миг, протегнала ръце над огъня, допълни: – Пък кой знае…

– Не предполагаш какво те чака… Ох, горката! – като мрачна пророчица заключи старата жена.

5

Първия ден на Коледа всички прекараха на вилата, а като се върнаха в София, Мария не успя веднага да отиде на гробището. Отпреди се бяха уговорили с родителите ù да посрещнат Нова година у тях в Ямбол, синът ù от Варна вече беше там. И те смятаха да тръгнат по-рано, но възникваше едно неприятно обстоятелство. В операта бяха решили да изнесат предпразничен спектакъл на 29-и вечерта и покрай Мария всички трябваше да чакат в София. Биляна припираше да види по-скоро брат си, настояваше да тръгне сама и след много колебания Мария склони дъщеря ù с баща си да заминат на 28-и с обедния влак, а тя да тръгне след представлението, на 30-и сутринта.

Смяташе да ги изпрати на гарата и оттам да отиде на гробището. От некролозите си спомняше, че погребението е било в Малашевци, но не бе обърнала внимание пишеше ли в кой парцел е гробът. Тя мина край вход „Ж”, за да види, но неговите некролози бяха свалени, поставили бяха нови. Какво да се прави, така ще го намеря – по датата на погребението ще ме ориентират, каза си Мария, и когато влакът за Ямбол замина, тя тръгна по предварително обмисления от нея маршрут с градския транспорт. След смяна на два трамвая се качи в издъхващ автобус, който с пъшкане се тътрузеше по задръстените улици, докато най-сетне я повлече през унили квартали, потънали във влага, боклуци и неизличима беднотия.

Пред подобието на вход за гробището една-единствена циганка продаваше цветя и Мария пое от татуираната ù ръка два повяхнали карамфила, нямаше нищо по-добро. Пристъпи навътре, неуверено се огледа – на вратата на църквата висеше катинар, а пред другите служебни помещения се гушеше плъхоподобен мъж, който, преди да попита, я предупреди, че шефовете ги няма и въобще никой няма вътре.

– Търся един гроб – Мария каза и датата на погребението. – Забравих къде беше – неволно излъга тя.

– Не ги ровят по дати – отвърна мъжът, цвръкна слюнка през зъбите си и дълбоко се замисли. Но тъй като Мария не си тръгна, той пак се обади: – Ако са лепили некролози, тях ще гледаш. По дирята, по дирята – и право там ще те отведат…

Тя благодари, това ù се стори идея, и забърза към едно голямо табло наблизо. Погледът ù пробягна по десетки имена, веднъж, втори път, не, него го нямаше, но и по дърветата бяха забодени некролози с кабърчета, по-нататък по алеята се виждаха още табла и още отделно прикрепени некролози. Мария се втурна по дирята им, опъваше шия, присвиваше очи да разчете полуизтрити от дъждовете букви, по едно време се отказа да чете, по-бързо беше да поглежда само снимките на умрелите, а неговата тя я помнеше: в полупрофил, с поудължени бакенбарди…

Неусетно Мария потъна в гробищния лабиринт, дори не знаеше къде точно се намира, защото не беше следила движението си по алеите. През оголените вейки на храсталака, далеч, размазани от сивата мъглица, се виждаха силуети на хора като някакви парцаливи призраци. Може би навестяваха близки им гробове, може би се връщаха от нечие погребение, но наблизо ù нямаше никой да се посъветва. Обгръщаше я вяла тишина и плетеницата на мокри, повяхнали растения, неоскубани есента.

Нямаше съмнение, че диренето на некролога му е губивреме, един не беше видяла, камо ли да хване следа, която да я отведе до гроба му. Друго ми трябва, прецени Мария, пресни гробове ми трябват – тях ще гледам, дано открия неговия…

Тя не беше човек, който лесно се отказва от намеренията си, и като се изтръгна от някаква бодлива клонка, вцепила се в ръкава на бялата ù канадка, свърна по пътечките между гробовете. Озърташе се за нови купчини пръст, по които нищо не бе успяло да израсте, за гробове само с дървени кръстове, които ги чакаха да се слегнат, за да им сложат паметник, и щом съгледаше нещо подобно, спускаше се натам, криволичейки между старите гробове.

Така, като хиена, тя преброди целия парцел, прехвърли се във втори и, о, Боже – на изпречилия се пред нея кръст бе изписано име на друг мъж, но датата на смъртта бе същата, съвпадаше и годината на раждането им… Тук бяха отбелязани още денят и месецът, в които се бе родил неизвестният ù покойник, но тя не знаеше неговите, не ù ги беше казвал, веднъж само спомена зодията си, но и нея беше забравила. Коя зодия каза, коя? – напрегна се Мария, но не, нямаше значение, това беше просто чужд гроб и тя продължи нататък.

За разлика от главните алеи пътечките между гробовете не бяха циментирани и тя трудно прегазваше калта. Пръстта беше глинеста и по подметките ù се събираха цели топки, като копита, които от време на време се отлепяха сами, но бързо наедряваха нови. Веднъж тя спря да ги изчисти в каменния парапет на нечий гроб, но долови, че върши нещо кощунствено, и се отказа – все едно, цялата вече се е окаляла, пък и сега няма време да се грижи за себе си. С всяка минута умората ù нарастваше, изпотила се беше от дългото ходене, цялата се чувстваше раздърпана от непрестанното промушване през храсталаци и посивели гнили бурени. Все повече я обземаше отчаяние, че няма да намери гроба му, но същевременно растеше и някакво болезнено самовнушение, че непременно трябва да го намери, че е особено важно точно сега да го намери, че е длъжна, длъжна да го намери и заради него, и заради самата себе си.

Тя вече подтичваше от гроб до гроб, стиснала във вцепенените си пръсти двата оклюмали карамфила, и хем си казваше – този ще е последният, хем, щом съгледаше друг пресен гроб, се отбиваше към него. Силно ù се виеше свят, в главата ù хаотично се стрелкаха откъслеци от мисли, плачеше ù се от безсилие, от яд заради несполуката, от усещането, че е безсмислено да продължава, но че не е в състояние да прекрати тая безсмислица.

Късият зимен ден отдавна бе превалил и в гробището взе да се смрачава. Мария се огледа – жива душа не се виждаше в сумрака между дърветата. И изведнъж див страх стисна сърцето ù, с всички сили тя побягна в посоката, където ù се струваше, че е централната алея. Но ненаправила няколко крачки, се препъна, може би в провлачил се къпинак, и болезнено се строполи върху купчина пръст. Скочи веднага – о, Боже! – пак бе оня гроб, на връстника му, на погребания в същия ден. Как се озовах тук? Кръжила съм наоколо! Объркала съм се сигурно! – бързо съобрази Мария. Тя изобщо не бе суеверна, но сега за пръв път в нейния живот тъмен ужас застла за миг ясното ù иначе съзнание. Пак ли случайност? Да не би пък да е неговият гроб?! Да не би да съм забравила името му?! Господи! Полудявам… Невъзможно…

Ненадеен гърч повдигна от утробата ù ридание, но с цялата си воля Мария го потисна, смаза го пак обратно и до гърлото ù стигна само един не неин, животински хрип. Как се казваше наистина той?! Тя никога не го беше назовавала по име… О, Боже, защо ме объркваш?! – в секундно безпаметство помисли Мария и прекрачи напред, там, където под пръстта тлееше главата на покойника.

Понечи да се наведе, но като че каменна десница натисна рамото ù и тя падна на колене, протегна окаляната си ръка и постави под кръста двата карамфила, сякаш молеше прошка от тоя чужд гроб за мъртвата, погубена от нея любов…

Когато стигна изхода, гробището зад нея вече тънеше в спокойствие и влажен мрак, а Мария не успяваше да спре нервните тръпки от умората, студа и преживения потрес. Дълго чака на автобусната спирка, без да се успокои, и най-сетне взе такси до дома си.

В коридора изхлузи канадката право на пода, събу се и влезе в тъмния хол. Постоя права и безмълвна – изглеждаше, че се съсредоточава, но това бе безнадеждна борба с ония ридания, които преглътна на гробището. И изведнъж те изригнаха навън, наедрели и неподдаващи се на контрол, като че всяка нейна клетка изтласкваше от себе си отровата, която се бе отцеждала в тях и ги разяждаше от деня, когато научи за смъртта му. Как можах?! Мъртъв ли ми трябваше, за да разбера… Колко съм тъпа, тъпа, тъпа! – промълви през хлиповете и сълзите си Мария, защото душата ù отдавна усещаше и знаеше, че край нея беше минала голяма любов, която тя бе видяла, но не бе познала. И нищо не можеше да се поправи, нищо не можеше да се повтори…

Мария беше застанала до прозореца и през прозирното перде веднага откри прозорците на неговия апартамент, защото вече ги бе търсила и се бе взирала в тях навремето, когато все още не беше решила да угаси припламването на своята любов. Вина, скръб и копнеж се смесваха в нея – и нови сълзи бликнаха от очите ù. Какво ù бе останало от него? Нищо. Може би само допирът му до това перде, което бяха купували заедно и което сега тя конвулсивно мачкаше в юмрука си и попиваше сълзите си в него. Мария прекара длан по ефирната тъкан и тя сякаш ù отвърна с мека ласка. О, Боже, как ù се искаше сега той да я приласкае, колко потребни ù бяха думите му, че я обича…

Без да пали лампите, Мария отвори барчето и от първата попаднала ù бутилка наля в една водна чаша. Тя, която почти не вкусваше алкохол, я изпи цялата, беше се случило мастика, и лицето ù се сгърчи от отвращение. Така е, всичко е непоправимо… Май най-добре е да заспи и забрави…

Но още дълго преди силната напитка да я повали тя стоя пред прозореца, опряла чело в него, като от време на време слабите ù рамене бяха разтърсвани от затихващи конвулсивни тръпки.

6

На следния ден Мария се събуди по обед мрачна и решителна. Натъпка канадката и черния клин, с които бе облечена вчера, в коша за пране, събра малко багаж в пътната си чанта и макар че беше рано за представлението, излезе. Втора вечер нямаше да нощува сама в дома си. След спектакъла остави цигулката в операта и хвана нощния влак за Ямбол. Там прекара добре, а като се върнаха, забеляза, че пердето в хола се е замърсило и на едно място е доста измачкано. Тя веднага го свали, изпра го и го изглади, така че то изглеждаше вече като непипвано от човешка ръка.

После мръсната зима се източи, дойде пролетта, нови треви избуяха край вилата им и нови билки взеха да зреят по планинските склонове. Мария усърдно ги береше, солиден запас се натрупа в домашната им аптечка, а тия билки през зимата щяха да са полезни и на мъжа ù, и на нея. Горещите дни течеха лениво, равно и сигурно, както тя ги обичаше. И вечер Мария вдигаше спокойно към небето черните си кръгли очи. Там имаше много звезди и планети, изучени добре от астрономите. Забравила бе за болестта си през зимата. И въобще искаше да забрави онова болнаво за нея време. Беше успяла, почти…

1994 г.

БЕЛЕЖКИ

Откъс от новелата е печатан във в.”Литературен форум”, а пълният текст в сп.”Летописи”, кн.7-8, 1994 г.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.